Майсторството на това да си chill

Ето един интересен обрат на събитията. Пиша публикация за това как да бъдем по-chill. 

Да, аз.
Аз съм у-р-а-в-н-о-в-е-с-е-н-а.

За мен е дори още по-странно. Само че онзи ден, седнали на по коктейл с една приятелка, тя - след като изля душата си за поредната драма в житейския й път, заключи с въздишка: "Човек, не може ли да съм чил като теб!?"

Разбира се, до това заключение тя достигна след като, отивайки една стъпка по-далеч от най-добрия съвет, който може човек да даде - а именно: "Не знам, брат, ти си знаеш.", аз й казах, че няма за каква да се притеснява толкова - след две седмици всичко това ще е минало и ще се чудим заслужавало ли си е да му отделим цяла вечер.

После като се прибирах към вкъщи си мислех, че може би водена от умората си, не съм й дала най-добрия съвет, на който приятелските ми възможности са способни. Но още повече си мислех за това, че някой ме беше определил като "чил" човек.

Мен!

Напоследък го чувам доста често. Да, имаше един период, в който губех ума, дума и сън при наличието на най-малката пречка, но сега като се сетя за този период не мога да си отговоря на въпроса - Защо!? Истината е, че за да достигна до това уравновесено положение, в което повечето трудности ме забавляват, отколкото да ме плашат, преминах през изключително много стрес и напрежение, които си причинявах най-вече сама. И тъй като предполагам, че в натоварения, кариерно ориентиран свят на младото "градско момиче" (ако някой не е схванал иронията добавям тази скоба) има още доста хора, които се шашкат за щяло и нещяло, реших да споделя няколко прости правила, които ми помогнаха да преодолея първоначалната уплаха, паника и неизбежна дезориентираност.

Публикацията ще е малко повече насочена към работните среда и неволи, защото - противно на очакванията, че всеки нов ден посрещам на front row в Милано, Ню Йорк или Париж (да се посмеем) - аз се подвизавам именно там.

Задавам си въпроса: "Заложен ли е човешки живот на "dead" line-а?" Разбира се, бидейки далеч от лекарската професия, отговора за мен (и за всички вас, които не сте д-р) винаги е "не". Веднъж щом осъзнаеш това, то ти носи съвсем различен поглед над нещата. Да, разбира се, работата с крайни срокове, кампанийни календари и екшън планове е доста натоварваща и понякога може да те накара да си мислиш, че едно малко забавяне е краят на света. Само че не е. И противно на очакванията ти, разликата между 18.00PM и 18.01PM не е нищо повече от няколко секунди. А апокалипсиса още е само във филмите. Този най-важен съвет всъщност получих от моят първи любим ментор - Мони, която има завидно железни нерви и безпогрешна организираност.

Отивам на свеж въздух. Понякога, когато задачите, срещите, отговорностите и стотиците кратки срокове, с които те идват, ни въвличат като ураган в едно непрестанно бързане, което пък води до пълна невъзможност за концентрация. И тъй като няма как да спрем непрестанно прииждащия поток от задължения, когато съм най-натоварена и следователно - най-объркана от къде точно да подхвана нещата - излизам. Няма значение къде. Може да се разходя някъде, може да пия кафе на терасата, може и просто да седна на някоя пейка, без да правя каквото и да било. Използвам тези минути, за да се успокоя и след като постигна това, подреждам ясен план на действие в главата си. По този начин първоначалната паника се замества с напълно логичен подход.

Приоритизиране му е майката. Защото то е ясно, че всичко на веднъж няма как да се случи. Важно е съвсем обективно да си зададеш въпроса - "Кое е е най-спешно/важно?" Забелязала съм, че в такива ситуации хората понякога се хващат за грешни неща, защото в техните очи това е супер ключов и нужен ход. Само че, не преценявайки ситуацията добре, губят ценно време. За мен приоритизирането работи на принципа на пирамидата. Кое е нещото, чието изпълнение ще положи основите за всяко следващо? Направете него първо.

НЕ. Има ситуации, в които отговорът просто трябва да бъде "не". Все пак сме нормални хора с нормални възможности и каквото и да правим няма как да съберем повече от 24 часа в едно ежедневие. Същото важи и за работата. Понякога няма как човек да огрее навсякъде и да свърши всичко, без да направи компромис с качеството и съответно (ако си харесваш работата) - със съвестта си. И за да избегнем това, има моменти, в които отговора е съвсем прост - не. "Ама не може ли това до след половин час? То не е много." - Не.
Знам, че понякога е трудно да отказваме и се опитваме да се нагърбим с всички задачи, но така вредим най-много на себе си. Една малка тайна? Светът няма да свърши секунда по-късно.

Посмей се. Нека да си го кажем. Човек започва да вижда нещата в съвсем друга светлина, когато им се посмее хубаво. Сега, не си мислете, че съм психопат-мазохист, който се забавлява от напечените ситуации и си ги търси. Но в последните години осъзнах, че когато няма как да променим една ситуация, то много по-лесно е да я приемем от забавната й страна. Веднъж щом сме се убедили, че не е толкова страшна, справянето с нея е... детска игра.

И в този ред на мисли... какво бихте споделили вие? Има ли някоя тактика как да бъдем по-chill, която бихте добавили към моя списък?

П.С. А тюлената ми пола със звезден небосклон е от едно много готино магазинче в Стара Загора на една прекрасна Елена. За посетителите на Грешния Дрешник сигурно е позната. Може да видите FB страницата им тук, тъй като на нея също приемат поръчки. Не е реклама and you welcome ;)

*Photo Credit: Nikolay Yordanov

Follow Games of Fashion on:
FACEBOOK // INSTAGRAM